„Първа кръв“ на Амели Нотомб (предложение за четене)
„ Първа кръв “ е вероятно най-личният и трогателен разказ на Амели Нотомб, почетен с премия „ Рьонодо “ 2021 и Европейската премия „ Стрега “ 2022. Романът връща читателя към един действителен исторически факт и е друг от всичко, написано до момента от белгийската писателка.
„ Първа кръв " е трийсетият разказ на Амели Нотомб и двайсет и първият, публикуван от „ Колибри “. През 2020 година COVID-19 отнася бащата на Амели Патрик Нотомб, с който тя не успява да се сбогува. Прави го по-късно с романа „ Първа кръв “, изразявайки своята дълбока респект към дипломата от кариерата и трансформирайки трагичното събитие в мощно литературно произведение. Под формата на роман на самия Патрик Нотомб дъщерята споделя живота му от дете до първия му дипломатически пост и обвързваните с него събития. Разказва и за рода му, без нищо да му икономисва – надменния дядо, отсъстващата майка, жаждата и глада, ледената зима в Ардените…. Прави го с обич и комизъм, с почитание и подигравка, с всичко това, което характеризира тази неизчерпаемо изобретателна и витална писателка. В края на книгата, когато Патрик, който припада при типа на кръв, се оказва невъзмутим очевидец на кървава баня, Амели заключава с думи, които биха могли да са мото на книгата: „ Никога не би трябвало да се подценява гневното предпочитание да оцелееш “.
Истинската храброст на Амели Нотомб е в разнищването на личното й минало, в непосредствения роман в първо лице, само число, който приковава вниманието на читателите и й разрешава да стигне до най-дълбоките пластове на човешкото его. Със своята неизтощима фикция и екстравагантен жанр Нотомб е абонирана за триумфа още от 1992 година, когато излиза дебютният ѝ разказ „ Хигиена на килъра “. През 1999 година й е присъдена Голямата премия на Френската академия за „ Изумление и боязън “, екранизиран под режисурата на Ален Корно. „ Речи срещу Катилина ” от 1995 година печели премия „ Жан Жионо ”, премия на телевизионния канал „ Пари Прьомиер ”, премия на Френско-европейските литературни асоциации и премия „ Ролан дьо Жювнел ”. Романът „ Жажда “ ѝ донесе заслужена номинация за „ Гонкур “ и първо място в класациите за бестселъри на Франция.
Photo credit: Издателство Colibri
Откъс от " Първа кръв " на Амели Нотомб
Повеждат ме към мястото за екзекуция. Време то се разтяга, всяка секунда трае с век повече от предходната. На двайсет и осем години съм.
Застанала против мен, гибелта е приела лицето на дванайсетимата екзекутори. Практиката изисква сред раздадените им оръжия да има едно незаредено. Така всеки може да се счита за почтен за убийството, което ще бъде осъществено. Съмнявам се, че през днешния ден тази традиция е спазена. Не ми се вижда някой от тези мъже да има потребност от оневиняване.
Преди двайсет минути, когато чух да викат името ми, незабавно разбрах какво ме чака. Кълна се, че изпитах облекчение. Щяха да ме убият и нямаше повече да ми се постанова да приказвам. От четири месеца договарям за нашето оцеляване, четири месеца на безкрайни полемики за отсрочване на изтезанието ни. Кой ще пази останалите заложници от в този момент нататък? Не знам и това ме тревожи, само че част от мен се усеща добре, тъй като най-сетне ще мога да млъкна.
От камиона, с който ме водят, преглеждам света в близост и стартирам да правя оценка хубостта му. Жалко е човек да напусне такава хубост. Жалко е най-много единствено двайсет и осем години да си бил по този начин покорен от нея.
Изхвърлят ме от камиона и от допира със земята ми става хубаво. Тя е нежна и ласкава, каквато най-вече я одобрявам! Каква очарователна планета! Струва ми се, че в този момент мога да я оценя доста по-добре. Но и за това е малко късно. Почти се веселя, че по-късно тялото ми ще бъде изоставено тук непогребано.
Обяд е, от слънцето блика безпощадна светлина, въздухът дестилира подлудяващи растителни аромати, аз съм млад и в чудесно здраве, прекомерно неуместно е да умра, не в този момент. Само да не се стига до патетични речи. Имам потребност от тишина. Звукът на детонациите, които ще ме унищожат, няма да е прелестен за ушите ми.
Като си помисля единствено, че завиждах на Достоевски за претърпяното против дулата на пушките! Сега е мой ред да изпитам съпротивата на моя бездънен аз. Не одобрявам несправедливата си гибел, желая още момент, всеки миг е толкоз мощен, насладата от приключването на секундите е задоволителна да ме държи в транс.
Дванайсетимата мъже се прицелват в мен. Виждам ли живота си като на кино лента? Усещам само едно необикновено възкресение – жив съм. Всеки миг е разделяме до безконечност, гибелта не би могла да ме доближи, гмуркам се в твърдото ядро на сегашното.
Настоящето стартира преди двайсет и осем години. В дъното на съзнанието си виждам
моята необикновена наслада, че живея. Необичайна, тъй като наподобява много дръзка измежду царящата към мен горест. Бях на осем месеца, когато татко ми почина в акцидент при обезопасяване на мина. Явно умирането е фамилна орис.
Баща ми беше боен, тогава беше 25-годишен. Този ден трябвало да се научи да обезопасява мини. Урокът бил къс – простъпка поставили същинска мина вместо подправена. Той умря при започване на 1937 година.
Две години по-рано се оженил за Клод, майка ми. Било огромна обич, типична за положителното белгийско общество от деветнайсети век – сдържана и изпълнена с достолепие. Снимките демонстрират младата двойка по време на езда в гората. Родителите ми са доста елегантни, красиви, стройни, обичат се. Приличат на героите на Барбе д’Орвили.
Това, което ме изумява в тези фотоси, е щастливият тип на майка ми. Никога не съм я виждал такава. Сватбеният албум приключва със фотоси от погребението. Очевидно майка ми е считала да постави надписи под тях по-късно, когато откри време.
Но в края на краищата не е поискала да го направи.
Съпружеският ѝ живот е траял две години.
На 25 години тя одобри изражението на вдовица и в никакъв случай повече не смъкна тази маска. Даже усмивката ѝ беше скована. Лицето ѝ излъчваше неотстъпчивост, която заличаваше младостта му.
Близките ѝ споделяха:
– Утехата е, че най-малко имате дете.
Тя извръщаше глава и поглеждаше към хубавото бебе в люлката, чийто благополучен тип я отчайваше.
При това, когато съм се родил, тя ме е обичала. Първото ѝ дете се оказало момче и всички я поздравявали. После към този момент осъзнаваше, че това не е първото, а единственото ѝ дете. Мисълта, че би трябвало да размени любовта към брачна половинка си с обич към детето си, я възмущаваше. Разбира се, никой не ѝ бе предложил това с сходни думи, само че въпреки всичко тя по този начин го разбираше.
Бащата на Клод беше военачалник. Той реши, че гибелта на шурей му е доста допустима и не откри за нужно да я разяснява. Военните са сдържани хора.
Майка ѝ беше нежна и блага жена. Съдбата на щерка ѝ я трогна.
– Сподели с мен тъгата си, оскъдно дете.
– Престани, мамо. Остави ме да пострадвам.
– Поплачи си, поплачи си на воля. До време е.
После ще се омъжиш още веднъж.
– Млъкни! Никога, чуваш ли, в никакъв случай няма да се омъжа наново. Андре беше мъжът на живота ми.
– Разбира се. А в този момент имаш Патрик.
– Какви ги приказваш!
– Нали обичаш сина си...
– Да, обичам го. Но желая обятията на мъжа си, неговия взор, гласа му, думите му.
– Искаш ли да се върнеш при нас?
– Не. Искам да пребивавам в нашия фамилен апартамент.
– Ще ми оставиш ли Патрик за известно време?
Клод подвигна плещи в символ на единодушие.
Много удовлетворена, баба ми ме взе при себе си.
Беше отгледала една щерка и двама сина и в този момент се радваше, че отново ще има малко дете.
– Малки мой Патрик, какъв брой си прекрасен, подобен си сладур!
Тя остави косата ми да порасне и ме обличаше в костюмчета от черно и синьо кадифе
с якички от брюжка дантела. Имах копринени чорапи и ботушки с копчета. Взимаше ме в ръцете си и ми показваше отражението ми в огледалото.
– Виждал ли си друго толкоз хубаво дете?
Гледаше ме с подобен екстаз, че и аз имах вяра в хубостта си.
– Виж си дългите мигли като на актриса, сините очи, светлата кожа, изписаните устни, черните коси. Трябва да бъдеш нарисуван.
Тази концепция ѝ хареса и тя повика щерка си да театралничи с мен на един прочут художник от Брюксел. Клод отхвърли. Баби разбра, че ще би трябвало да бъде упорита с нея.
